Peer-to-Peer: Нещо ново или все същото старо

В последно време все повече и повече съм засипван от реклами за инвестирaне през, така наречените, „peer-to-peer“ платформи.  Това ме провокира да се запозная в детайли с идеята и структурата,  които стоят зад споменатите платформи., както и да анализирам същността на peer-to-peer процеса.

Като за начало, ще започна с определението за „peer-to-peer“ финансиране:

„Peer-to-peer (P2P) финансирането е метод за дългово финансиране, което позволява на отделни лица да заемат или предостовят парични средства, без да бъдат използвани финансовите институции като посредник“ Investopedia (2016)

Източник: Business Insider

Тази финансова иновация започва своето стремглаво развитие  малко след 2007 година, период характерен с изключително тежка финансова и икономическа криза, почти нулеви нива на основните лихвени проценти,  и период, през който на банките бяха наложени строги регулации. Всичко това доведе до силно ограничение на кредитирането, а това от своя страна породи ниша, запълнена от P2P финансирането. Според  данни на американското дружество „Lending Club“, общата сума на отпуснатите кредити възлиза на над 24 млрд. долара ( като брой – малко над 2 млн.) към края на 2016г., което прави ръст от 54% спрямо резултата година по-рано.

Източник: Lending Club Statistics (https://www.lendingclub.com/info/statistics.action)

Но според мен, всяка една финансова иновация трябва да бъде критично анализирана, в детайли да се видят силните и слаби страни, и да се представи едно обективно мнение, тъй като тази иновация може да окаже съществено влияние върху финансовата система и върху икономиката като цяло. Затова и моят подход при анализа на разглежданата тема е точно такъв – критичен. На пръв поглед идеята на P2P платформите излежда чудесна – някой има нужда от средства, а друг има излишък на средства, които иска да инвестира, и тези две  страни се срещат, без наличието на строга регулация и излишна бюрокрация. Ако се замислим, обаче, тази философия много наподобява секюритизацията. Но нека се задълбочим в анализа.

Първо, по определение, P2P елиминира нуждата от финансовите институции като посредник. Да, но трансфера на средства между инвеститор и кредитополучател, самото изплащане на кредита, изплащането на дохододност към инвеститорите и т.н се осъществява през платежните системи, поддържани от банките. Нещо повече, profit.bg обясняват, че : „Трета страна – банка партньор, издава на практика реалната сума, която се предоставя на кредитоискателя…. Инвеститорите дават на платформата средства, с които тя да откупи кредита от банката.“  Представената структура е доста близка с тази на секюритизацията, но там няма P2P дружество, а SPV.

Второ, кредитите, които инвеститорите могат да закупят, са групирани в различни категории (или рейтинги), в зависимост от кредитния риск, който те носят. В повечето случаи използваните кредитни рейтинги са А,B,C  и D, като тяхното значение е същото както при рейтинговите системи, разработени от Moody’s, Fitch и S&P. Но тук идва един съществен момент. P2P компаниите не използват услугите на споменатите кредитни агенции, а всяко едно дружество оценява кредитния риск по своя собствена методология. Така, ако инвеститор се колебае дали да инвестира в клас „А“ кредити предлагани от XYZ компания или в клас „А“ кредити предлагани от WXZ, то ще му бъде много трудно да направи своя избор, тъй като ще сравнява ябълки с круши. И за да не ви говоря без реални факти, давам следния пример, без да споменавам имена на компании: Компания „X“, която предлага на българския пазар P2P услугата, класифицира с рейтинг „А“ кредити, които имат 0-2% вероятност за неизпълнение на поетите кредитни задължения. В същотот време, компания „Y“, която също е на българския пазар, дава рейтинг „А“ на кредити с 1,2% вероятност за неизъпълнение на кредитните задължения.

Трето, кредитите, които влизат във състава на P2P услугата са необезпечени. При секюритизацията инвеститорът купува вече отпуснати кредити, които са минали през съответното ниво на одобрение, от компетентен орган на банката, и са обезпечени с различни видове залози ( ипотека, поръчителство, съдлъжничество, или залог на сметки и т.н.). Дори и кредитополучателя да спре изплащането на поетите ангажименти, интересът на инвеститора може да бъзе защитен, като се премине към изпълнение на съответния залог. При peer-to-peer финансирането не виждам законовата рамка и механизмът, чрез който може да се предпази инвеститора.

Четвърто, P2P инвеститорът не разполага с пълна, точна и достатъчна информация, за да може да изчисли риска на, който ще бъде изложен и да вземе информирано решение. Да, активните P2P платформи осигуряват на инвеститора по-детайлна информация за кредитополучателя (какви имоти има, цел на кредита, годишен доход и т.н) в сравнение с пасивните платформи. Но от друга страна, желаещите да вложат своите пари в P2P услугата няма как да знаят дали даден кредитополучател не е имал минали задължения към финансови институции, които да са категоризирание със статус „загуба“ (натрупани просрочия по главницата или лихвите над 180 дни), тъй като данните от ЦКР (Централен Кредитен Регистър) не са публични и не могат да бъдат предоставяни на всеки, който пожелае т.е дори и P2P дружествата да имат достъп до ЦКР, те не би следвало да предстовят информацията, посочена там, на потенциален инвеститор, защото това може да се тълува като нарушение на Закона за защита на личните данни.

Пето, наличие на морален риск (т. нар. „moral hazard“). Както и при секюритизацията, така и тук, компаниите, които предлагат своите услуги печелят от комисионни, които се базират на обема от кредити, които клиентите им купуват или както казва Мечо Пух „колкото повече толкова повече“. Това води след себе си до потенциални измами и злоупотреби. През 2016г. изпълнителният директор на американската P2P компания “Lending Club” подава оставка след като бива установено, че управляваната от него компания е преправила инфромация около определена група кредити, по такъв начин, че да бъдат изпълнени поставените, от инвестиротите, критерии за риск.

Шесто, няма ясна и конкретна правна рамка, която да регулира целия процес. В САЩ и Австраслия са направени опити за подобно нещо, но и до този момент остават доста неясноти.В България също възникват редица въпроси – как са защитени интересите на кредитополучателите?; Щом говорим за инвестция, P2P финансов актив ли предлага на своите инвеститори? Ако да, реализираната печалба ще бъде ли данъчно третирана като доход по чл.8 (8) от ЗДФЛ* и КФН не трябва ли да бъде контролен орган за подобен тип търгововия? Ако не, как ще бъдат данъчно третирани? Как са защитени правата на инвеститорите при условие, че P2P компаниите не попадат под регулациите на Базел III за капиталовите изисквания и изискванията за ликвидност? При възникване на нужда за вторичен пазар, какъв ще бъде приложеният механизъм и как ще бъде регулиран? И още много други въпроси.
Като обобщение мога да кажа, че peer-to-peer финансирането има доста подводни камъни, които могат да доведат до сериозни проблеми в икономиката и финансите.  Цялостната картина ми наподобява секюритизацията (разбира се има разминавания, но именно тези различия са плашещи за мен), а всички ние си спомняме какво  стана пред 8 години. Наистина, идеята за подобни платфроми звучи добре, в помощ на хората, но живеем в свят, изпълнен с непрестанно желание за максимизиране на печалбите и един такъв проект, с неясна регулация и поставящ редица въпроси, може да бъде използван за постигането на алчни цели.

 

Автор: Димитър Гърдев

* чл.8 (8) от ЗДФЛ: Доходите от акции, дялове, компенсаторни инструменти, инвестиционни бонове и други финансови активи, издадени от държавата, общините, местни юридически лица, неперсонифицирани дружества и други форми на съвместна дейност, както и от сделки с тях, са от източник в България.

One comment

  1. […] като съм разгледаждал тази тематика по-детайлно тук: Peer-to-Peer: Нещо ново или все същото старо. Само ще спомена, че „Peer-to-peer (P2P) финансирането е метод […]

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *